Ако в ръцете си вече държите току-що излязлата нова есеистична книга на професор д.ф.н. Христо Трендафилов и сте си поръчали сутрешното кафе, бъдете сигурни, че то така и ще си остане неизпито. Ако пък сте запалили цигара и разлиствате книгата, едва ли ще имате време да дръпнете поне веднъж от тютюневия дим. А ако пътувате в градския транспорт и отворите книгата, на сто процента е ясно, че ще изпуснете вашата спирка…
Тази книга привлича като кошер, пълен с мъдростта на един трудно определен жанр. Тя съдържа пъстра мозайка от фрагменти, миниатюри, импресии, афористични мисли, кратки разбори на литературни творби, описания на специфичното в почерка на известни руски учени, не оставя на резервната скамейка дори футболната класика…
По лунната пътека жужат и много пчели-спомени. Те играят голяма роля в книгата, защото са непосредствено свързани с ученическите, аспирантските и преподавателските години на автора в Лудогорието, Шумен, Москва, Санкт Петербург и Будапеща. Но не подробното възпоменание за лица и събития е главното за есеиста, а стремежът да се извлече смисълът. Не точността е съществена за автора, а смисловата същност и обобщението. В немалко случаи авторът търси в разказа вица, хумора, парадокса и на места сякаш прекалява, но до там, че и това май се харесва на читателя…
Само преди броени дни от издателство „Фабер“ във Велико Търново излезе от печат новата книга на проф. Христо Трендафилов „Лунни пчели“ (180 стр.). Тя има подзаглавие, което отпраща асоциативно към названията на три емблематични за френската и европейската есеистика книги: „Характери“ (Лабрюйер), „Очарования“ (Пол Валери) и „Опити“ (Монтен). Като добър есеист шуменският автор в нея „тълкуваше деня по лунната пчела“, както би казал един от любимите ми поети Димитър Миланов (1947-2012) от красивото пернишко село Кладница, който през 80-те години на миналия век като студент-задочник в Шуменския университет нощуваше за известен период у дома…
Твърде са любопитни спомените, написани от пръв поглед, за „световни люде, според хронологията на тяхното съзиране“ – Юрий Гагарин, Индира Ганди, Елизабет II, принц Чарлз, Михаил Горбачов. И до тях, сякаш под сянката на Бай Ганьо, се очертават образите на нашенците Пеко Таков и Тодор Живков (през май 1989 г. двамата с проф. Христо Трендафилов участвахме в среща с Кабинета на младия писател в София, на която първият ни държавен и партиен вожд тогава бай Тошо в отлично настроение разказа следния актуален за времето си виц: „- Името на кой български град отразява най-точно духа на Перестройката? – запита той и след малко доволен си отговори сам: „Батак!“).
В „Лунни пчели“ изглежда доста екзотичен преломът на автора от близостта до такива светила в научните среди като Лихачов, Панченко, Успенски, Гумильов и нашият Мирослав Янакиев, която носи същия емоционален заряд, когато той коментира българския и световния футбол. Проф. Трендафилов дава много примери с мачове на известни наши и чужди футболисти и отбори, които самият той е гледал. Повечето от тях, обаче, са от времето на 60-те и 70-те години на ХХ век, към които явно авторът има особена привързаност. Вероятно защото тогава са минали неговите детски и юношески години.
„Лунни пчели“ включва отделни фрагменти, които са познати на читателя и от една от предишните книги на проф. Христо Трендафилов – „Завръщане в Санкт Петербург“ (2005 г.) и от някои подборки, поместени в последните броеве на сборника „Златоструй“ – издание на община Шумен и Дружеството на писателите в града. Тук те са донякъде преработени и поставени в друг контекст и нова последователност. Такъв е, например, фрагментът, в който е описан краят на Ганчо Мошков – един от най-значимите шуменски поети. Впечатляват думите, които умиращият поет произнася, следвайки своя учител в творчеството и в живота Иван Пейчев: „Поезията е Рак, Рак, Рак…“ Не по-малко вълнуващо е и написаното за покойния отец Павел Стефанов – единственият монах-професор и архимандрит в съвременна България, дългогодишен преподавател в Катедрата по теология в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“.
Може би не съвсем случайно книгата завършва с цитат от поетесата Петя Дубарова, която също познавах лично от срещите ни в средношколското списание „Родна реч“, но тя твърде рано си отиде от този свят – „До тука спира моята следа, а имах толкоз много да ви кажа“… А на нас ни остава искрено да се надяваме, че „Лунни пчели“ няма да бъде последната книга с есеистика на автора.
Ето и неговата кратка визитка: „Христо Трендафилов е професор по стара българска и стара руска литература в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“. Кандидатска и докторска дисертации е защитил в Московския университет „Ломоносов“, преподавал е в университетите в Санкт Петербург (Русия) и в Будапеща (Унгария). Автор е на 230 публикации, между които книгите „Етюди по поетика на историята“ (1994), „Хазарската полемика на Константин-Кирил“ (1999), „Цар и век. Времето на Симеона“ (2017), „Затворената история и нейните проливи“ (2018). Носител е на националната награда за хуманитаристика „Христо Г. Данов“ (2017). Почетен гражданин на Шумен, член на Дружеството на писателите в нашия град.“
