145 години от Априлското въстание и гибелта на шуменския апостол Панайот Волов
Сто четиридесет и пет години ни делят от най-величавото българско историческо събитие – Априлското въстание и от онази студена и дъждовна привечер на 26 май 1876 г., когато път към безсмъртието пое нашият съгражданин Панайот Волов. Този ден е сред малкото дати в националния исторически календар, които ни дават основание не само да си припомним за живота и делото на 26-годишния шуменски герой, но и да погледнем към самите себе си, да осмислим извървения от народа ни път, за да потърсим ориентир за онова, към което ние вървим.
През годините тук, пред паметника на Панайот Волов, са изричани мъдри и силни слова за неговото дело. Полагаме цветя с гордост и преклонение пред любородието и саможертвата на шуменския апостол. Загадъчният му образ, с чертите на икона, ни кара да искаме да знаем повече за стореното от него. За да го преоткрием би било достатъчно да осмислим преобразяването му от благ шуменски учител, оставил тук любимите си възпитаници и книги, и тръгнал с оръжие в ръка „да подготовлява епохата“, да дири „краищата на конците“ на народната работа. Предрешен като бедняк или богат търговец, като протестански проповедник и книжар, като какъв ли не, той тръгва по същите митарства и по отъпканите от Дякона Левски пътеки. По градове, села, паланки и къшли Волов се среща със същите негови съратници и продължава борбата му – за съзнанието на „всекиго българина“, за свободата „на нещастното ни Отечество“.
Панайот Волов се роди през 1850 г. в нашия град Шумен и живя в свят, в който доброто и лошото, страхът и надеждите, успехите и провалите, старото и модерното си съжителстваха. Свят, в който желанието за промяна беше много силно, но в същото време никой не предлагаше как това да стане по-бързо и успешно. Може би, осмисляйки точно това, ще оценим магията на неговото апостолско обаяние и способността му той да разбира еднакво добре и богатия и бедния, и търговеца и селянина, и учения и неграмотния – ценно качество, позволило му да проникне в ума на своите събратя и ги превърне от роби в борци за народна правда. Своята увереност и морална сила той черпи от идеала за свободна и силна България, такава, каквато я виждаше от уроците по любимата си Българска история и от заветите на неговия учител – Левски. Той вярваше във възкресението на Отечеството си и посвети себе си на тази цел. С цялата си дейност по подготовката и вдигането на националната революция – Априлското въстание.
Харизмата на Волов би трябвало да потърсим в неговата необикновена личност. С цялата си революционна дейност той беше и продължава да бъде пример за водач. Лидер, който направи прецедент в световната история. Най-голямата загадка и днес продължава да бъде постъпката на „благородния Волов“. Това е казусът от април 1876 година – „защото е по-достоен от мене“. За да успее народното дело, Волов отстъпи на своя помощник Георги Бенковски някои от ръководните си функции. Не мерило за достойнство е това, а признак на висша духовна сила и необикновена съвест. В историята на човечеството точно такъв случай няма. Дори това не се случва и на Лайош Кошут и неговия опонент Артур Гьоргеи. Малко преди да дойде в Шумен, унгарският революционер Лайош Кошут декларира: „тогава ще му отстъпя ореола на властта, който за мен не е друго, а венец от тръни“. Волов отстъпва своя венец на първенството не в името на славата или на нещо друго, а в името на народното дело. Никой и никога обаче не отнема онова, което му бе делегирано по право от Гюргевското Апостолско събрание – рангът му на Главен апостол на Четвърти Пловдивски революционен окръг в Априлското въстание. Няма как да е и иначе, защото Волов е опитен революционер от политическия елит на българите в емиграция. Той винаги е бил сред най-авторитетните членове на Българския революционен централен комитет, в Букурещ. Върху най-важните документи и протоколи на първата ни политическа формация, неговият подпис е сред първите.
Същевременно младият председател на Шуменския революционен комитет даде на своя роден град и съграждани не само зов за бунт, но и необозримо много: за образованието и просветата, за културата и духовността ни. Дори даде на всички българи пример за национална чест, достойнство и морал, разобличавайки „криворазбраната“ европеизация. Дори и от амвона на църквата „Свето Вознесение Господне“, говори за Свободата – най-ценната „земна благодат!“ и пътят към нея е един – революция. Затова той ? се посвети изцяло и измина труден път.
Волов е един от 12-те Гюргевски апостоли, поели кръста на освобождението ни. Да си спомним за трудностите по пътя на нашия съгражданин от онова януарското ледено утро на 1876 година, когато минава със своя помощник през Оряхово заледения Дунав. Следват безсънните дни и нощи за най-важното – подготовката на бунта. Волов тръгва по пътищата от лед и сняг, на кон, пеша или в талига, „навсякъде гонен, навсякъде приет“. В Клисура, Карлово, Пловдив, Батак, Перущица, Копривщица, Панагюрище, Одрин, Брацигово, сам или със свой съратник той възобновява комитетите, създава нови, среща се със стотици патриоти. Среща доверие и недоверие, разбиране или предателство. Връх в Съзаклятието е Събранието. Първото българско народно събрание. Триумфът на висшегласието. Не е тайна за никого, че първите наши депутати се свикват в местността „Оборище“ по волята и задълженията на Главния апостол Волов. Единствен той изпълнява възложената още в Гюргево задача, на нарочно събрание във всеки окръг въпросите да се решават по волята на народа.
В трудния си житейски път даскал Панайот от Шумен бе разбрал, че за да поведеш цял един народ на заколение, е нужно не само да имаш визия за това какво и как трябва да се направи, но и с личния си пример да покажеш, че това, за което проповядваш е наистина постижимо, че саможертвата е – дело и да ръководиш е – да носиш отговорност. Волов е знаел и следвал всяка дума на Левски, най-вече „Наредата“ към работниците за народната свобода. Също е знаел, че зад него стоят 7 милиона българи и че трябва да се мисли зряло. От Левски е научил и друго: „да са съветваме един други и да са слушаме, да избягваме даже и най-малка гордост, да не присвояваме на себе си нищо“. Знаел е, че „работа трябва да се дава само на разсъдителни, постоянни, безстрашни и великодушни хора; че когато иде реч за драгоценното ни Отечество, трябва да помним какво сме говорили и писали вчера, защото утре хората ще ни се смеят“.
„Панайот Волов беше умът на Средногорското въстание“ – тези думи на Стоян Заимов са особено показателни. С остър ум и развълнувано до пръсване сърце шуменският апостол обявява в Панагюрище началото на революцията. Никога преди това, както на 20 април 1876 г. българинът не е бил по-свободен. След неописуемата радост, под ека на камбаните, Волов повежда своята хвърковата чета. 170 конника тръгват след него и свещеното знаме. Отиват там, където ги очаква въстаналият народ. Сражават се храбро по позициите, бранят и извеждат мирното население към планината и строго наказват предателите. Сърцата на четниците се гърчат в болка от свирепите кланета, пожарите и хилядите жертви, които са навсякъде около тях. Обляни в кръв, в смелост и отчаяние, априлци показаха на света чутовни мъжество и воля. В пожарите и пустошта на пепелищата Воловата чета е принудена да търси път към полите на Балкана, към тихия бял Дунав.
Мечтата да вдигнат нова, успешна революция води изнемощелите момци напред. Но скоро тя угасва в леденостудените води на реката Янтра, край русенското село Бяла. В онази привечер на 26 май 1876 година изгрява в небето една звезда. Това е душата на Волов, която свети, за да напомня за силата на човешкия дух и съвест.
