“Приятелска среща, без помпозност, разтоварваща, топла, естествена, забавна. Един от най-известните фейлетонисти у нас – писателят Михаил Вешим, беше гост на шуменци. Зала „Сава Доброплодни“ на читалището беше пълна с почитатели на автора, които слушаха с интерес неговите разкази за времето в „Стършел“, за хората, с които е работил и от които се е учил, за смешните неща от живота, които се превръщат в литература, за химията на шегата и възпитанието на чувството за хумор. Благодарим за гостуването” – така водещата на срещата в НЧ “Добри Войников-1856” Роза Енчева накратко я описва.
А моята първа среща с Мишо Вешим беше в далечната пролет на 1982 г. по време на едно от дебютните издания на Националния студентски литературен конкурс, който традиционно се организира от Шуменския университет, и тази година се състоя 46-ото му издание.
Като 16-годишен ученик в гимназията той публикува първия си фейлетон в популярното тогава литературно списание за средношколци “Родна реч” с псевдонима Вешим, което е обърнато обратно на бащината му фамилия Мишев. Завършва журналистика в Софийския университети и от 1982 г. до днес работи в най-дълго издавания у нас хумористичен вестник “Стършел”, на който от 2003 г. е главен редактор. Автор е на повече от 20 книги.
“Работата ми в “Стършел” ме научи да улавям смешното в живота” – признава писателят. И допълва, че в началото на неговия творчески път голямо влияние му е оказал Радой Ралин. “Йордан Попов пък ме научи да наблюдавам и да намирам смешното нещо в живота. Много смешен човек беше!” – споделя още Мишо Вешим. Но веднага уточнява, че “човек трябва да има някакъв културен пласт, за да разбере смешките”. И дава следния пример: “Питам един продавач на вестници: има ли “Стършел”, а той ми отговаря: не, ама си вземи “Пчела и кошер”…“
Освен страстен пътешественик, Михаил Вешим смята себе си повече за фейлетонист. “Там се изразявам най-добре – самоопределя се той и с усмивка обяснява: – Фейлетонистите в България сме само няколко души – Алеко Константинов, Захари Стоянов и може би (аз)…” И следва още едно признание: “Много е странен животът – всичко, на което съм се смял, ми се връща после…“ Съгласен е, че смешното и тъжното винаги вървят ръка за ръка. Но като творец е наясно, че “писателският занаят не е награди, високи тиражи и хонорари”. Според Мишо, различните хора на различни неща се смеят. И наистина вярва, че ключът за чувството на хумор на всеки от нас се крие в следното: кажи ми някакъв виц, за да ти кажа какъв си!…
Претендира за авторско право върху думата “мутробарок”, която се отнася за бетонираните гиганти край плажовете на Черноморието. И е готов да се възстанови бригадирското движение за събаряне на някои строежи край морето. Носталгията по старите къмпинги и загубеното море, познато му от детството, още го държи. А относно нароилите се напоследък писателски съюзи и сдружения, казва, че сега вече у нас на един читател се падат по… четирима писатели. Но все пак е категоричен, че е по-добре да познаваме книгите, отколкото хората.
На импровизирания щанд преди срещата с писателя-хуморист Михаил Вешим неговите книги бързо се изкупиха. Сред тях бяха “Стари хипари и нови разкази”, “Английският съсед”, “Руският съсед”, “Нашингтон”, “Химия на шегата”, “Оксиморон”.
