На 9 юли 2020 г. по най-тържествен начин беше отбелязана 170-годишнината от рождението на патриарха на българската литература Иван Вазов. В един от репортажите по национална българска телевизия, дори беше показан уникален екземпляр от първото издание на романа на великия поет и писател „Под игото”. Действително досега се считаше, че първото издание е отпечатано през 1894 година. Изданието от 1890 г. наистина е рядко и се оказва, обаче, че то има и други екземпляри. Един от тях е част от постоянната експозиция на къща музей „Панайот Волов” в Шумен. То постъпва в библиотечния фонд на музея малко след основаването му през 1966 г. и най-вероятно е осигурено от първия му уредник Иван Поповски. Първото издание от 1890 г. на „Под игото – роман изъ живота на българите въ предвечерието на Освобождението отъ Иван Вазовъ” е експонирано във витрина заедно с първите издания на „Записки по българските въстания” на Захари Стоянов.
Малко се знае, че романът „Под игото” е излязъл окончателно изпод перото на Иван Вазов в Одеса през 1888 г. През 1890 година излиза първото му издание. Томчето е издадено от Библиотека „Иван Вазов”, която е одобрена от тогавашното Министерство на народното просвещение. В него се съдържат повече глави от познатите ни до сега. Симпатичната книжка е с размери 11 на 15 см, а дебелината му с картонените твърди корици е 6 см. Пилотният брой съдържа 898 страници и една рекламна последна страница, в която се обявява, че библиотека „Иван Вазов” ще предоставя на своите читатели отново романа в отделни книжки по абонамент, на стойност тогавашни 80 лева.
Прекрасният текст е завладяващ с всяка своя дума. Въпреки старинния си български правопис, четивото е наслада за читателя от всяка възраст. Малко известен е и още един факт: образът на главния герой в романа – революционерът Бойчо Огнянов, е събирателен. От нашите освободителни борби се вдъхновява Иван Вазов и пише първия си роман. За сюжет на „Под игото” служи Средногорското въстание през 1876 г. В тази широка рамка поетът рисува многостранно картината на българския живот. Сам признава, че имал за цел да изобрази „живота на българите в последните дни на робството и революционния дух на епохата на Априлското въстание”.
Главен герой на романа е Иван Краличът, преименуван отпосле на Бойчо Огнянов. Избягал от Диарбекир той идва в Бяла черква с намерение да се посвети на революционна дейност. Когато Бойчо Огнянов пристига в Бяла черква, изборът му вече е направен – той е между безславния робски живот и геройската смърт. Това, че личността му окончателно е предпочела смъртта пред живота – … „и мене пак Диарбекир ме плаши или – въжето“, изцяло го отделя от родовия колектив, каквото е обществото на малкия градец. Вазовата творба е забележителна с много достойнства.
В изследванията по история на българската литература и други литературоведски аналитични разработки е заложена представата, че главният герой е събирателен образ от три исторически личности – Васил Левски, Стоян Заимов и Панайот Волов. Обаятелните революционери от национална величина действително обладават качествата и формират представата-идеал за достоен българин.
Според изследователя Г. Чобанов, в романа – „първото, с което се сблъскваме в повърхнинната структура на текста, е учудващата честота в употребата на думата „рицар” и производните й (7 пъти), отнесена към определена група персонажи – Огнянов и Кандов. А също така отделни синонимизиращи с нея думи – „благородство” и производните й (най-малко 21 пъти).
Действително доста от личните качества на Волов се изявяват и в пълнокръвния образ на Огнянов. Също като шуменския учител и той става симпатичен не само с поведението си, но и с външния си вид – „благородното му лице, обляно със страдалческа бледност и осветлено от един мъжествен и енергически поглед, подкупваше непобедимо сърцата”. Подобни случки като от „Радини вълнения” са били често явление и за Волов, когато е бил учител и училищен инспектор из школата на Шуменския край и Североизтока. Разбира се, известно е, че в даскалуването добиват опит и другите прототипи на Вазов – Левски и Заимов. Подобно на тях и Бойчо Огнянов има качествата на водач, който може да поведе хората. С излъчването си, с поведението си и с речта си той владее положението и симпатиите на хората. Сърцата на децата, на техните майки и на учителката им са изпълнени с благодарност. Така Огнянов се превръща в герой и печели уважение. Той печели симпатиите на всички със своите интелект и образованост, с високи нравствени качества като решителност, доброта и чувство за справедливост. Това е човекът, който ще ги накара да прегърнат идеята и да се борят за свобода. Това е човекът, който ще ги поведе по пътя на бунта.
Реално това са качества, присъщи и на Главния апостол на IV-ти Пловдивски (Панагюрски) революционен окръг на Априлското въстание от 1876 година. Волов не само повежда своя народ, но и става жертва в името на свободата.
